Общуването е в основата на всичко – както в социален така и в професионален аспект. В семейството то е умението, което ни сближава, усмихва или натъжава. Комуникацията играе ключова роля и за начина по който си сътрудничим.
Както всичко друго, общуването е умение, което се учи и надгражда. Като родители естествено се стараем да дадем най-доброто от себе си, но понякога в силното си желание не взимаме предвид възрастта и способностите на детето и се получават разминавания в очакванията и реалността. В резултат чуваме често: ‘Детето не ме слуша’, ‘Повтарям по 100 пъти!’, ‘Колко пъти трябва да ти кажа….’ Неприятен момент за всеки – и за слушателя и за говорителя.
Затова е и важно да говорим за това умение и да имаме предвид някои основни насоки, които да отворят този така основен път на комуникацията.
За деца между 1 и 2 години
В старанието си да обясняваме подробно и да учим децата се получава разминаване между способност и очаквания. Прекрасно е да обясняваме добре нещата на децата си, но когато искаме да дадем инструкция, която да бъде спазена, трябва и да го кажем по начин съобразен с възрастта и нивото на разбиране на детето.
Например:
Дете на 1г2м постоянно рови в кофата. Майката обяснява подробно как това е лошо, как е мръсно, говори за бактерии и как детето ще го заболи корема, след като си оближе ръцете, с които е бъркал в кофата и тн.
Детето усеща, че това което прави е забранено и дори може да му е смешно. Така докато мама обяснява и казва, че не бива там да се пипа, детето се смее и продължава упорито. Следва плач, когато го отместите и кофата се превръща в редовна ‘дискусия’.
Как да подходим в този случай?
-
О, не пипаме в кофата. Тя е ‘бляяяяхххх’ (тон и жест включен, за да е ясно, че нещото е ‘гадно’). Затваряте капака, повтаряте да жестикулирате и отмествате детето / разсейвате.
Скоро ще забележите, че детето отваря кофата, все така с лукава усмивка, сочи я/ или ви наблюдава и чака вашата реакция, но не пипа вече.
Малко след това, започва да отваря кофата, да ви я посочва и само да казва ‘Бляяяяя’ и да копира вашия жест и да затваря капака.
Прекомореното обяснение и дългите причинно-следствени връзки са полезни, но не и когато даваме инструкции, които искаме да бъдат спазени от деца, които все още не са вербални или са по-близо до 1година.
За деца между 2 и 3 години
В следващата възрастова група пък, родителите често залитат в крайността с прекалено многото инструкции и забрани. На тази възраст децата са достатъчно физически развити, за да правят повечето неща, които са искали дълго време, но не са могли, но изведнъж почти всичко им е забранено. В тези години са засилени борбите за власт, децата минават през периоди на бунт, казване на НЕ на всичко.
Отново комуникацията може да ни помогне, а именно, когато подбираме думите си, избягваме постоянните забрани. Не е нужно да казваме ‘не’ за всяка забрана. Спокойно може да кажем вместо ‘НЕ това’, просто ‘Виж онова’. Трябва да изберете кои са наистина важните граници, които не могат да бъдат нарушавани и да пазите строгите забрани и ‘не’-та за тях. Но не само ‘не’-то е проблем тук. Помислете колко много инструкции даваме всъщност:
- Измий си зъбите
- Съблече си пижамата
- Облечи се
- Дай ми това
- Дай ми онова
- Не викай
- Не хвърляй
- По-тихо
- По-бързо
- Хайде..хайде…хайде
И така неусетно повечето неща, които казваме на детето ни всъщност са заповедни форми. Това би изморило и натоварило всеки. Затова внимавайте как всъщност вие общувате с детето си. То е малък човек, който има същите нужди като вас. Ако вашият партньор или работодател ви засипва с кратки заповедни изречения по цял ден, и вие ще влезете в опозиция.
За деца между 3 и 5 години
Детето е вербално, може да прави повечето неща. Достатъчно голямо е, за да ви разбере, НО въпреки това се налага да му повторите всяко нещо по 10 пъти, преди да бъде чуто и най-често с повишаване на тон в един момент.
Защо се получава така? Къде се руши комуникацията? Има ли вълшебна фраза, с която децата автоматично да започнат да ви слушат?
За съжаление такава фраза няма, и успешността в тази ситуация зависи отново изцяло от нас. Ако вложим малко повече усилие в началото, то пестим много негативна енергия, която би последвала при нуждата на такова често и постоянно повтаряне.
Когато искаме да кажем нещо на детето и то да ни чуе, първо преценете ситуацията:
-
Къде се намира детето – ако е много далече, шансът да ви послуша веднага е минимален, освен ако не го викате да дойде при вас
-
Какво прави детето – ако детето е потънало в игра, или пък гледа екран – не може да очаквате, че ще ви чуе, просто защото то е ‘заето’ с нещо, както и вие не бихте чули, ако правите доклад за работа и сте се съсредоточили
-
Къде се намирате вие спрямо детето – ако вие сте на няколко крачки от детето и правите нещо друго, като подвикнете през рамо: ‘Тръгваме след 5 минути, обуй се”, детето изобщо може и да не ви чуе
Как да постъпим, за да бъдем чути? Доближете се до детето и установете контакт – с очи или физическо докосване. Ако детето гледа нещо или се е заиграло, докоснето го по рамото, клекнете до него, нека ви погледне в очите и тогава му кажете каквото е необходимо. Така детето ще ви чуе. Да, усилието от ваша страна е повече, но пък ще бъдете чути от първия път.
Това именно е примерът за нашите очаквания и реалността. Не може да очакваме, че докато мием чиниите и междувременно дадем някоя инструкция, детето веднага ще преустанови своите занимания и ще я изпълни. Или ако гледа детско, а вие го питате: ‘Какво искаш за вечеря” и то не ви отговаря. Отново, идете до него, паузирайте детското, погледнете го в очите и тогава проведете своя разговор.
В живота как комуникираме с околните си остава толкова важно колкото и какво имаме да кажем. Покажете на децата си как да общуват като им давате добрия пример всеки ден.
За повече съвети и работещи методи изтеглете безплатно приложението ни курс за позитивно родителство, Ommm positive parenting.